Беше обяд и аз се разбрах да изляза с едни пряителки.Качих се на маршутката и пътувах към красна поляно.Както си седяш и слушах музика,погледнах към отсрещната спирка и видях нещо,което наистина ме натъжи.Едно пухено мече беше изхвърлено на пътя.Колите го прегазваха,като цялото беше сътанало кално и мръсно.
Никой не го беше грижа за него.Никой не го взе да го премести.Незнам защо,но това страшно ме натъжи.То седеше там само отритнато от всички,прегазвано от колите.А преди е било на някое дете,обгадено с обич и грижи.Това мече е било нечия любима играч,с която някое дете си е играло постоянно.А сега...изхвърлено на пътя.Съвсем само,нямащо кой да го избави от зловещите коли...от суровия свят.
Това ме накара да се замисля,така ли става и с нас...когато някой има нужда от нас ,той е до нас,ала когато вече не му трябваме за нищо,той ни отритва,изкхърляни,пренебрегва ни.Прегръдките и целувките изчезват,остава само нищото,едно пълно нищо,разяждащо ни лека-полека...трябва ли да постъпваме така един с друг,дори и с едно мече не е правилно.По-добре да го дадеш на някое друго дете,ако вече си пораснал,за да си играеш с него или не го харесваш,итколкото така да го изхвърлиш.Това показва,че си забравил едно време колко обичаше това мече...и какво беше то за теб.
7 comments:
А ти защо не взе мечето Вели?!
Защо не го прибра, защо не го изми и не го обгради с нужната детска обич (да, казвам че си детенце, както и аз съм и още други дечица има)...
Защото Вели и нас някой ни изхвърля, колите ни мачкат, но се намира някой, който да ни прибере, да ни изчисти от калта, да зашие всички скъсвания, които гумите може да са причинили...
А може би ти не си била детето за това мече...
Може би...
Знаеш ли, аз съм сигурна, че някое детенце, може би също толкова изстрадало като мечето, самотно детенце... детенце, което си няма нищо ще го прибере...
Знаеш ли защо?!
Защото никога не си е имало мече...
И дори това скъсано, нацапано и изхабено мече ще донесе светъл лъч светлина в живота му...
А такива дечица обичат малките си светли лъчове... те ги пазят... защото са единствени...
Права си...не го взех първо защото бях в маршутката и не можеш да я спра само заради това...а може да е само оправдание това...
Както каза,може това да не е мойто мече,някое друго дете да го оцени въпреки вида му.
аз пък си мисля..(да,рядко се случва^^)...може би,детето,на което е било мечето е разбрало каква е истинската му стойност.Да,то е било единствената му утеха,когато му е било тъжно или когато е искало да сподели нещо с него,но мечето вече му е помогнало.Фактът,че не го е забутало някъде из кашоните на тавана на къщата си,а го е оставил на улицата...може да го е оставил,за да продължи мечето да помага и на други деца и да им вдъхва надежда и подкрепа,от които се нуждаят...
винаги има и положителна страна на нещата,просто трябва да я потърсим ;)
Права си Вив,ама замисли се,можеше да го остави някъде другаде,не на самата улица.А пък може и някой гамени да са го изхвълили на улицата нарочно,за да си забавляват(в което не виждам никакво забавление).Всеки си е имал пухени играчки и всеки много си ги е обичал като малък.Нужно ли е понеже порастнахме просто да ги хвърляме под ужасните гуми на колите?!
Има и такива хора,Вели...те просто не разбират какво им е на онези,малко по-мечтателните като видят такава тъжна гледка...И колко им е гадно като си направят всичките асоциаций...
Никога,
никога,
никога
не съм си изхвърляла плюшковците.Пазя си първото мече от детската,когато съм била на 3.Всъщност то няма очи,нито нос,(Паднаха и старото ми куче-Мия ги изяде-щура работа)но въпреки всичко го пазя.И може би именно защото е "инвалид" си го обичам толкова.Като ми стане тъжно,само го гушвам-и ми минава.
А може би някой просто не е имал достатъчно "душа",тъй да се каже за да оцени това мече,просто не е могъл.Не е понесъл мисълта,че то не е точно каквото трябва(Явно има високи изисквания)и го е изхвърлил...или наистина е решил да помогне на някой друг.Но на кого?На асфалта и на автомобилните гуми?
Тъжно е.
Тъжно е, че често забравяме нещата, които сме обичали и те ни стават безразлични. Понякога забравяме и хората, които сме обичали и дори ги намразваме.
Тъжно е, че има деца, които няма кой да обича, които си нямат никого...
Post a Comment